Дали и човешката душа е като стоманата?
И различните души са просто в различни стадии на технологичния процес?
При едни рудата още се формира и натрупва в земята, при други е започнал процеса на пречистването и се питат защо живота ги нагрява до червено. Други, вече във фазата на закаляването, казват на вторите да не се оплакват, защото тях пък рязко хвърлят от огъня в леда. Други пък се оплакват, че живота ги блъска, без да знаят, че просто са в момент на разделяне на рудата от пръстта и пясъка.
Само готовите оръдия се подсмихват от страни и по-често си мислят, от колкото казват: „Истинската работа тепърва предстои, мили мои...“
И лопата обръща земята за да израстат нови плодове и зърна, чукът гради домове, а катаната пее бойната песен на смъртта.
Ризницата помни от къде е тръгнала и знае предназначението си, но нажеженото желязо в ръцете на твореца може само да гадае къде ще стигне и колко подвизи ще извърши.
И когато вече сабите или теслите вече не са нужни, те се връщат отново в ателието на ковача, за да приемат нова форма и нова цел.
Нищо не се губи, само променя формата си...
Скоро един румънец също е стигнал до тази метафора: http://www.dragosroua.com/tempered-steel/
