Нека да създавам линкове на човека, ще му се вдигне рейтинга и още повече хора ще го четат: http://asktisho.wordpress.com/2009/06/15/good-life/.
Статията напълно реферира с нещата които съм чувал до сега, браво.
петък, 26 юни 2009 г.
понеделник, 1 юни 2009 г.
Първо лице, единствено число
На скоро си говорихме отново с инструктора ни от школата. Разговора се завъртя на там, че за да може човек да напредва успешно във вътрешните бойни изкуства (а оказва се и във всички други и всичко друго май) е нужно да си укроти егото.
То е това което те кара да се нахвърлиш върху човека с когото тренираш, щом усетиш, че започваш да губиш, забравяйки че си там за да се учиш. То те кара да действаш агресивно и хаотично, забравяйки движенията и принципите които би трябвало да тренираш.
Не ме разбирайте грешно, идеята не е да се предаваш. Идеята е да повтаряш упражненията въпреки, че за момента губиш. След достатъчно тренировки, ще се усъвършенстваш и ще надвиеш.
Хм, опитвам се да опиша неща които не разбирам съвсем, затова минавам по същество.
След като инструкторът ни, ни обясни че при нас “двубои” и “битки” няма, а всичко е учене, ни каза и две упражнения за укротяване на егото.
Първото звучи доста простичко: “Опитай се да говориш, без да използваш думичката ‘аз’”. От начало за 10 минути. После за един час. После за ден. После за постоянно.
Три седмици по-рано бях чул от него за това упражнение и си мислех, че не ми е проблем. След като споделих това с него, той ми каза следното: “Добре тогава, опитай се в продължение на 10 минути да не говориш за себе си! Това е следващото и по-трудно упражнение.”
“Е, че аз работя като програмист, и по часове не говоря с хора” се изказах прибързано.
“АЗ работя?!?” повтори ме инструктора иронично и осъзнах как ще трябва да започна от първото упражнение.
Тук е момента да вметна как и второто упражнение ще е много забавно, когато стигна до него. Нали изписах 80 страници блог за това, какво ми се случва в Германия! И сега продължавам да ви споделям практики от собствения си опит. Но към момента мисля, че личния пример е по-мотивиращ и надъхващ от говоренето по принцип. Като пушещите родители, които се опитват да обяснят на децата си, че цигарите са лоши. “Ако вие пушите, и те ще пушат!”. Пардон за отклонението.
Докато си говорехме за тези неща, едно хлапе на около четири годинки се въртеше около нас и искаше пак да си играем. Често идва с техните в парка и сме му обръщали внимание и по-рано, докато родителите му тренират. Та по едно време то се опита да се изтъкне: “Виж, аз мога да ритна топката чак до оня клон.” За него това е ново и повод за гордост, все пак. Друг е въпроса, че реално топката не стигаше до там.
“Забележи го. Виж как във всяко негово изречение има ‘АЗ’. Това е малкият човек. Ако искаш да надраснеш себе си, пребори аз-ът.”
Докато си говорихме, още няколко пъти неусетно изпуснах ‘аз’. После започнах да се чувам, след като съм го казал.
На следващата вечер, след тренировка, докато си говорех с друго момче, започнах да се усещам преди да го кажа и, така да се каже, да го преглъщам. И все пак продължавах да се изпускам през няколко минути. Най-трудно е когато искаш да се съгласиш с някого. За миг от устата ти излита “Да, бе и аз така” или “И аз също”. Отне ми два дни и един Кръг (базово упражнение от Ба Гуа) да измисля заместителя. “И при мен беше (или пък е) така”. Или подобни, според ситуацията.
Мислех си как българският език е облагодетелстван за това упражнение. Почти всички глаголни форми се спрягат по еднозначно и могат да се използват и без лични местоимения. На английски ако се опиташ да се изказваш без “I” трябва или да използваш ‘me’ или да говориш в себе си в множествено число, като крал.
Естествено, чрез страдателен залог отнасяш два заека с едно изречение: ”Врата се отвори”. Хем няма ‘аз’, хем не говориш за себе си.
Нещо друго интересно, с което започвам да приключвам е идеята: “Забележи колко често хората използват ‘аз’. Как се ‘продават’ и изтъкват. И не само с положителни качества. ‘Аз съм грозен’, ‘Аз съм безработен’, ‘Аз съм инженер’, ‘Аз пък стигам до работа за 15 минути’ и други такива.”
Не се оправдавайте, че всички около вас говорят така и вие сте наследили модела. Няма нужда. Хората подражават до някоя възраст. После сами избират как да се държат. И вариантите са или да карат по инерция и по навик или да положат съзнателно усилие за промяна.
С усилие без насилие, както каза инструкторът.
Без усилие работи само ентропията, хаоса. Облагородяването на каквото и да е, изисква съзнателно усилие. Това пък е мой извод по време на Кръг, и се извинявам, че се изтъквам.
То е това което те кара да се нахвърлиш върху човека с когото тренираш, щом усетиш, че започваш да губиш, забравяйки че си там за да се учиш. То те кара да действаш агресивно и хаотично, забравяйки движенията и принципите които би трябвало да тренираш.
Не ме разбирайте грешно, идеята не е да се предаваш. Идеята е да повтаряш упражненията въпреки, че за момента губиш. След достатъчно тренировки, ще се усъвършенстваш и ще надвиеш.
Хм, опитвам се да опиша неща които не разбирам съвсем, затова минавам по същество.
След като инструкторът ни, ни обясни че при нас “двубои” и “битки” няма, а всичко е учене, ни каза и две упражнения за укротяване на егото.
Първото звучи доста простичко: “Опитай се да говориш, без да използваш думичката ‘аз’”. От начало за 10 минути. После за един час. После за ден. После за постоянно.
Три седмици по-рано бях чул от него за това упражнение и си мислех, че не ми е проблем. След като споделих това с него, той ми каза следното: “Добре тогава, опитай се в продължение на 10 минути да не говориш за себе си! Това е следващото и по-трудно упражнение.”
“Е, че аз работя като програмист, и по часове не говоря с хора” се изказах прибързано.
“АЗ работя?!?” повтори ме инструктора иронично и осъзнах как ще трябва да започна от първото упражнение.
Тук е момента да вметна как и второто упражнение ще е много забавно, когато стигна до него. Нали изписах 80 страници блог за това, какво ми се случва в Германия! И сега продължавам да ви споделям практики от собствения си опит. Но към момента мисля, че личния пример е по-мотивиращ и надъхващ от говоренето по принцип. Като пушещите родители, които се опитват да обяснят на децата си, че цигарите са лоши. “Ако вие пушите, и те ще пушат!”. Пардон за отклонението.
Докато си говорехме за тези неща, едно хлапе на около четири годинки се въртеше около нас и искаше пак да си играем. Често идва с техните в парка и сме му обръщали внимание и по-рано, докато родителите му тренират. Та по едно време то се опита да се изтъкне: “Виж, аз мога да ритна топката чак до оня клон.” За него това е ново и повод за гордост, все пак. Друг е въпроса, че реално топката не стигаше до там.
“Забележи го. Виж как във всяко негово изречение има ‘АЗ’. Това е малкият човек. Ако искаш да надраснеш себе си, пребори аз-ът.”
Докато си говорихме, още няколко пъти неусетно изпуснах ‘аз’. После започнах да се чувам, след като съм го казал.
На следващата вечер, след тренировка, докато си говорех с друго момче, започнах да се усещам преди да го кажа и, така да се каже, да го преглъщам. И все пак продължавах да се изпускам през няколко минути. Най-трудно е когато искаш да се съгласиш с някого. За миг от устата ти излита “Да, бе и аз така” или “И аз също”. Отне ми два дни и един Кръг (базово упражнение от Ба Гуа) да измисля заместителя. “И при мен беше (или пък е) така”. Или подобни, според ситуацията.
Мислех си как българският език е облагодетелстван за това упражнение. Почти всички глаголни форми се спрягат по еднозначно и могат да се използват и без лични местоимения. На английски ако се опиташ да се изказваш без “I” трябва или да използваш ‘me’ или да говориш в себе си в множествено число, като крал.
Естествено, чрез страдателен залог отнасяш два заека с едно изречение: ”Врата се отвори”. Хем няма ‘аз’, хем не говориш за себе си.
Нещо друго интересно, с което започвам да приключвам е идеята: “Забележи колко често хората използват ‘аз’. Как се ‘продават’ и изтъкват. И не само с положителни качества. ‘Аз съм грозен’, ‘Аз съм безработен’, ‘Аз съм инженер’, ‘Аз пък стигам до работа за 15 минути’ и други такива.”
Не се оправдавайте, че всички около вас говорят така и вие сте наследили модела. Няма нужда. Хората подражават до някоя възраст. После сами избират как да се държат. И вариантите са или да карат по инерция и по навик или да положат съзнателно усилие за промяна.
С усилие без насилие, както каза инструкторът.
Без усилие работи само ентропията, хаоса. Облагородяването на каквото и да е, изисква съзнателно усилие. Това пък е мой извод по време на Кръг, и се извинявам, че се изтъквам.
Абонамент за:
Публикации (Atom)