Да живееш в изключениетo

Ще ви запозная с гледната си точка на програмист по някои въпроси от живота.
В ранния си пубертет установих, че самовнушението е велика сила. Даже още около четвърти клас реших, че от черна котка и на петък тринайсти ще имам добър късмет. Така е и до днес. Друг анти-фатализъм беше, че си купих самолетен билет на 11-ти септември 2008-а година.
С други наистина силни примери за полезни и самоунищожителни самовнушения няма да ви занимавам сега.
Оказа се, че и внушенията имат сила. Полека лека започнах да не обичам да пътувам с автобус надалеч. Не че стигам до крайност, но ми става лошо и силно дискомфортно след 4 часа път. Това последно се случи в края на 2007-а, тогава пътувах от Варна до София.
През април 2009-та ми се наложи да се прибера с автобус на същата компания от София до Варна. Предвкусвайки дискомфорта се оплаках на много важен за мен човек. И нейните думи бяха „Сигурна съм, че ще мине чудесно“ казани с такава увереност, че наистина бях като нов щом стигнах във Варна.
Казах си, че уж работя пишейки програми, а тя с две думи препрограмира мен.
Друг лаф с който ще направя плавен преход към основната си теза, идва от едно латино парти. Гледаме в захлас една инструкторка и единия колега подхвърля, че там където е бутал главния програмист си личи. Превеждам, за да няма грешки с метафорите: господ я направил тази жена, та чак се изфукал. Кимам замислено и заключавам, че въпреки това трябва да се пазиш от бъгове. Ако си инсталираш я целулит, я мързел, иди че си показвай сорс кода после.
Оказа се, че наистина постоянно си инсталираме разни програмчета, които ни се въртят в главите с дни или с години. Понякога от собствен опит, понякога само от гледане на чужд. Работят като паралелни процеси, т. нар. нишки, и ако са с кофти код могат да ни съсипят без време. Примерно, че при зъболекар боли. И не ходим с години. После изгнилия зъб се вади наистина с много болка. Да не изпадам в други примери.
Установявам, за щастие, че човек може да се дебъгне ако реши. Сядаш и започваш да подслушваш нишките.
И нищо.
После започваш да ги чуваш:

• Мразя да се возя в автобус, като бях в трети клас се изложих много, спираха заради мене...

Я да те изтрия, не ми носиш полза, само ми хабиш процесора.

• Няма да ходя на фитнес, тялото ми е грозно и ще ми се присмиват...

Марш от тука, ако не тренирам ще остана грозен!

• Много готино чувство за хумор имам, браво.

А, ти стой тука, току виж някой път съм измислил някое остроумие на място.

И така нататък. Докато не проверите всички работещи мисли.
За по упоритите вируси може да се прилага методиката наречена техника за емоционална свобода, но и за нея друг път.

Интересно става когато сами започнем да инициираме нови нишки. Който желае нещо, което никога не е имал, трябва да направи неща, които никога не е правил, както прочетох някъде.

Сега към основната част от статията. Днес си зададох въпроса: ако всички около теб попадат в catch блока, а само ти си изпълниш try-а до края, ще изглежда, че си хвърлил exception, нали.
Сега да обясня термините от програмирането с пример.
Инструкции: вземи една табла с чаши и я пренеси до другия блок на една ръка.
Това при програмирането може да се впише в блок от типа try, т.е. „опитай“. В този блок се пишат всички инстукции необходими за изпълняване на задачата. Интересното започва в блока след try, наречен catch, означаващо „прихвани“. Това което се прихваща е изключение, нещо което не е трябвало да става. Ако възникне някакво изключение по време на основните операции, те се прекратяват и се влиза в catch блока, където се изпълнява резервен план.
Завършен пример:

/* Пренос на чаши с табла */

try { // Опитай

// сложи чаша на таблата
// повтаряй докато се напълни таблата
// вземи таблата в една ръка
// излез от вас
// иди до другия блок
// . . .
// и така нататък ...

} catch (Exception) { // Прихвани изключението 'изтървана табла'

// помети стъклата
// иди до магазина за нов сервиз
}

И сега. Да приемем че никой не знае кода, и само изпълнява програмата. Ако всички са неумели и изтърват таблата, дали поради липса на сила, или липса на умения, ще стане така, че да ходиш до магазина за сервиз ще е нормалното поведение.
И когато някой кадърен се пръкне и осъществи програмата до край, за другите ще изглежда, че е хвърлил exception (изключение). Никой не знае какво се случва щом изкачиш стъпалата на другия блок и звъннеш на нечия врата с чаши в ръка...

Стига метафори, става въпрос за самолечение и самовъзстановяване.
„Ще се мре, няма начин“, „С годините се става само по-зле“, „Мозъчните клетки не могат да се възстановяват“.

Е, ще ви кажа, че хора с воля за живот са правили чудеса. Сами за себе си. Ракови клетки се стопяват, слухови и зрителни нерви са се възстановявали, парализирани прохождат. Трябва да се отуча да отричам медицината, но има неща които тя не може да обясни и измери. Май наистина ключа е волята. И желанието.
Желанието да осъзнаеш, че такива сме си ги надробили с годините, та сме изпаднали в ексепшън-а. И е време да прочистим старите нишки от главата и да си представим „Ами ако...“.
Нима природата не е създала нещо съвършено, нима същество способно да създаде най-прекрасни звуци използвайки мъртви дървета и животни, не може да се препрограмира. И то в посока по-добра за самото то. Нима не можем да се възстановим от последиците, които сами сме си причинили. Нима сме по-малко съвършени от някой гущер. Замислете се.

Скоро получихме информация за една баба, която на 100 години траска гюле на рекордна дистанция. Вероятно сте чували, че на човек му е заложено да живее 120 години. Нека си зададем въпроса, кой е хвърлил exception, бабата или милиардите хора, които умират преждевременно.

Кодът е написан, но ние изпъляваме инструкциите, които сами изберем. Изключителни или не, там е въпроса...

Мозъкът най-сложното нещо във Вселената (чужди статии)

Оригиналът е от Здраве.орг

" През 1968 г. изтъкнатият невролог, биофизик и психолог д-р Джон Плат обяви, че човешкият мозък има около сто милиарда мозъчни клетки, а не дванадесет-четиринадесет милиарда, както се смяташе. Има около хиляда взаимни връзки или „синаптични възли“ между отделните клетки или хиляда трилиона връзки общо. Ако всяка секунда през целия си живот ние използваме само тридесет хиляди нови връзки, не бихме могли да ги употребим всичките. Освен това във всяка отделна клетка (като включим и десетте трилиона клетки от другите части на тялото) информационният капацитет на ДНК-молекулата е около тридесет пъти повече от броя на буквите в британската енциклопедия. За математиците това е около 6 на 109та степен. Ако молекулите на ДНК на всички десет трилиона клетки във вашето тяло се наредят една до друга, те ще образуват верига, която ще пресече цялата слънчева система!

Един ден, когато бях в колежа, след часа попитах учителя си, който беше убеден в теорията на органичната еволюция: „Как еволюционната теория обяснява развитието на човешкия мозък, който има капацитет за решаване на проблемите далеч по-голям, отколкото му е нужен, за да преживее живота си? Според еволюционната теория организмът развива само тези органи, които са му нужни. “ Той отговори, че еволюционната теория няма задоволителен отговор на този въпрос. Попита ме:“А ти какво мислиш, защо мозъкът има по-голям капацитет, отколкото е необходимо за един човешки живот?“ Мисля, че забелязах, че той леко намигна с окото си, когато ми зададе този въпрос, защото, както предполагам, знаейки, че съм църковен служител, очакваше проповед. Аз, разбира се, не го разочаровах и му отговорих: „Защото, когато Бог създаде първия мъж по Свой собствен образ, Той не беше планирал животът му да продължи само шестдесет, седемдесет или даже сто години. Планирал беше човекът да живее вечно. Така че го снабди с мозък, който би могъл да се наслаждава на цялата безкрайна вселена в безкрайната вечност!“ Учтиво, но сериозно учителят каза: „Може би имате право. “ И разбира се, аз бях съгласен с него! Подкрепям мнението на автора, който написа: „Всяко човешко същество, създадено по образа на Бога, е надарено със сила, подобна на тази на Създателя, с индивидуалност, със сила да мисли и действа. Тези, у които тази сила е развита, са хора, носещи отговорност, лидери в предприемачеството и влияещи върху околните. Това е работата на истинското образование да развие тази сила, да тренира младите да бъдат мислещи личности, а не само отражатели на чужди мисли. Това е тази неповторимост, тази индивидуалност на човешката същност, която накара неврологът Д. С. Еклс да каже към края на добросъвестното си изследване: Тъй като материалистичната теория не е в състояние да обясни очевидната изключителност на човешката личност, аз съм принуден да я припиша на уникалността на „аз“-а или на душата на едно свръхестествен духовно създание. Да се обясни с теологични термини: всяка душа е ново Божествено създание, което се влага в зародиша между зачатието и раждането. Това дава увереността за същността на уникалната индивидуалност, от която се нуждае „Божественото създание“. Аз имам предвид, че никакво друго обяснение не издържа критика – нито генетичната уникалност с нейната уникално фантастична лотария, нито пък въздействието на околната среда, което не обяснява уникалността, но само може да я модифицира.“

„Заключението е: неоценимата важност на теологията. Това ни кара да приемем вярата в човешката душа и в нейното Божествено създаване. Тук се разкрива не само един трансцедентен Бог, създател на цялата Вселена, Бога, в Когото Айнщайн вярваше, но също така обичащият „Бог, на Когото дължим нашето съществуване.“Тук аз с дълбоко смирение излагам моите опити да разбера „аз“ – а, моята същност като реално съществуване. Предлагам това с надеждата, че човешките индивиди ще открият една трансформираща вяра в значението и важността на чудесното приключение, което всеки от нас получава върху тази здравословна наша Земя, всеки с нашия чудесен мозък, предназначен да контролира и да използва паметта си за развлечение и творчество и с любов към другите човеци.“
Някои учени невролози считат, че при раждането човешкият мозък съдържа най-голям брой нервни клетки, който никога след това не остава същият. (Това може би е вярно за повечето хора, но може би не за всички, както ще обясним по-нататък.) Поддържайки тази гледна точка, тези специалисти твърдят, че човешките клетки умират с феноменална скорост, специално в някои области от мозъка. Оценено е, че мозъчната кора, обхващаща двигателната зона и челните полукълба, губи тридесет мозъчни клетки всеки ден. Загубата на мозъчни клетки ще е малка или никаква в останалите области на мозъка. Докато не знаем със сигурност главните причини за намаляването на тези мозъчни клетки, можем да обосноваваме догадки, базиращи се на наблюденията ни върху загубата на мозъчни клетки при късната зрялост. Известно е, че ако не се използват, мозъчните клетки умират. Това беше установено при изследване на четири хиляди души от щата Вашингтон в продължение на двадесет и осем години. Принципът е ясен: „Използвай го или го загуби!“ . Разбира се, въпреки че липсата на употреба е най-голямата причина за загубите, тя не е единствената. Разрушаващи вещества отвън, недостиг на кислород, непълноценна и бедна храна, инфекциозни заболявания, неподходяща околна среда и травми на главата допринасят също за тези загуби. Следствието е увреден мозък! Негодност, развиваща се дегенерация, умствени смущения, промяна във възприятията и множество емоционални разстройства!

Но смело!
Изследователите на мозъка откриват, че мозъкът не обича повредите! В действителност, когато мозъчната клетка умира, мозъкът изпраща незабавно почистващ екипаж от макрофаги, за да отстранят умрелите отпадъци, преди те да замърсят мозъчната среда! След това мозъкът се разпорежда една резервна армия от астроцити да бъде готова да нахлуе и да освободи фактора за израстване на нервни влакна веднага след като те получат заповед за това. Изследователите на мозъка откриват, че мозъкът чака нас или някой, който се грижи за нас, да му изпрати заповеди! Ние изпращаме тези заповеди винаги когато някои грижовни хора или ние самите продължаваме да прилагаме подходящи усилия да активизираме и енергизираме телата и умовете си! Това е вярно! Някой, който се грижи за нас, или ние сами можем да активизираме и заредим с енергия телата и умовете си, за да оздравеят!
Аз наблюдавах малко ориенталско дете, на което липсваха слуховата, зрителната и други големи области от мозъка, дете, за което се считаше, че няма да чува, да вижда или да прави каквото и да е и ще бъде парализирано и на легло през целия си живот. Наблюдавах това дете, което дълго време беше енергично разтривано от любящата си майка. Аз я наблюдавах как; поддържаше главата и тялото му и го караше да се опита да пълзи, да се опита да използва ръцете и краката си. Наблюдавах как тя изпълваше живота му с красиви звуци и картини през цялото време, докато разтриваше енергично тялото му. Аз го видях да пълзи! Видях да отговаря на картините и звуците, отнасящи се към него! Снимките на мозъка му показваха много слабо развитие извън основното ядро – онова най-ранно развитие на мозъка. Неговият мозък можеше да предложи много малко. Въпреки това, в отговор на стимулирането му, мозъчното ядро наистина се разпореди армия да нахлуе и да освободи факторите за израстване на нервните влакна, които направиха пътища и връзки към малкото останали неповредени мозъчни територии. Тези нови връзки в новите територии, в отговор на продължителните и подходящи усилия, освободиха нови биохимични вещества, като отделиха електрически товари и нови ензими, които от своя страна направиха това дете способно да използва крайниците, очите и слуха си! Аз съм свидетел на това как млада жена на около двадесет години свири прекрасно на пиано, след като слуховата област от мозъка й и по-голямата част от дясната му половина бяха отстранени хирургически! Нейните хирурзи бяха убедени, че тя ще бъде парализирана и на легло през целия си останал живот. Но тя настоя да се научи да свири на пиано! С подходящи упражнения и концентрирани усилия тя успя. Много може да се научи за този мистериозен, но грандиозен мозък.

Продължете да четете и открийте принципите, които можете да приложите на практика или да споделите с другите за истинското лечение на болния мозък, за да изживеете истинската радост на пълноценния живот! "



И друго по темата:

Как си бъбрят мозъчните клетки

" През 1856 г. немският патолог Рудолф Внрхов кръщава с името „глия" особен тип новооткрити мозъчни клетки.

Те са около трилион в мозъка, не приличат на невроните и са 10 пъти повече от тях. Въпреки този факт тогава никой не предполага, че са нещо по-сложно от пасивна транспортна и спомагателна система. В действителност глиалните клетки осигуряват условията за генериране и превеждане на нервни импулси, осъществяват част от метаболитните процеси на самите неврони, имат защитна, опорна, секреторна и разграничителна функция. Извършват и безкрайно много задачи едновременно, поддържат мозъчното развитие и баланс, и се вслушват внимателно в „думите" на „съседите" си, с които разговарят на свой собствен химичен език. Учените още не го разбират, но експериментите показват, че той е част от неврологичния „разговор", който протича в нас, когато учим и формираме нови спомени. Наричат сложния комплекс от невроглиални клетки „тъмната материя" на ума, тъй като за науката е все още мистерия. Той е част от онези 90% от мозъка, за които не знаем почти нищо. Най-интересни в него са микроглиите и астроцитите. Първите са специализиран клас от клетки фагоцити (Т-убийци), които търсят и унищожават чуждите инфекциозни агенти (вируси и бактерии). В хода на възпалителен процес и и изпускат многобройни израстъци, напомняйки амеби. С помощта на мембранни рецептори разпознават болестотворните агресори и се борят с патогените, изпускайки цитотоксични вещества. Астроцитите приличат на звезди с лъчи във всички посоки. Те са най-многобройни, но функцията им също не е напълно ясна. Свързват се помежду си, за да изградят канали, по които молекулите пътуват от клетка в клетка.

„Странно е, че не знаем какво точно е съзнанието. През 30-те години на XX в. осъзнахме колко безкрайна е Вселената и колко малко звезди и галактики виждаме през телескопите си. Нямаме и научно обяснение за тъмната материя... По същия начин човешкият мозък е непозната вселена. И всеки от нас я носи в себе си" - коментира американският изследовател и писател Карл Зимър, носител на 6 награди за принос в научната журналистика."